Ти все още си тук, дядо… / And you are still here, Grandpa…

dqdo1

For English, scroll down. 

Преди четири години, в един също толкова мразовит ден, след като животът за първи път ми беше ударил шамар, от който до ден днешен ми се вие свят, дойде време и за втория, доста по-жесток удар.

Да се запознаеш със смъртта. Смъртта на близък човек. Един от най-близките всъщност.

Днес не мога да повярвам, че времето лети толкова бързо и че него го няма. Моят дядо. Имам усещането, че утре ще се събудя и ще пътувам към Провадия, а там ще ме посрещне той, заедно с баба (която също вече не е сред живите)… и там, пак там, ще изпитам едно добре забравено чувство- на спокойствие и сигурност.

Дядо го няма. Физически. След смъртта му въртележката на живота ме завъртя с такава сила, че направо ме центрофугира, изплю ме и все още събирам парченца от себе си.

“Беше трудно време без теб, дядо. И все още е. И до ден днешен продължаваш да ми липсваш… И въпреки че не бях винаги добър човек, въпреки че позволих на човешката мръсотия да ме докосне и да загубя вярата си… все пак, аз все още съм аз. И се надявам, където и да си, да се гордееш поне малко с мен.” 

А на вас оставям писмото, което написах до моя любим дядо няколко дни след смъртта му.

Писмото (23.01.2012)

„Здравей, дядо!

Не знам къде си сега, няма и да разбера. Никога. Както никога повече няма да те видя, нито да те прегърна. Никога повече няма да ме хванеш за ръка и да отидем заедно до центъра на Провадия.. там, където изглеждаш като най-гордият дядо на света, а в очите ти се отразява нежната обич на възрастен човек, преминал през много неща в живота.

Аз винаги ще те запомня така. Ще изтрия спомена за студеното ти тяло в ковчега и ще оставя старите моменти да топлят сломеното сърце. За мен ти никога няма да изчезнеш. Никога няма да умреш.

Няма да усетя повече физическото ти присъствие, но знам : тленното е преходно, а душата – вечна. Вярвам, че тя сега е на едно по-добро място и че бди над нас.

Уроците по човещина, които си ми предал, никога няма да изгаснат. Нито ще останат недооценени или неразбрани.

Но най- важното, което научих от теб … това е примерът ти за силата на добрината.

Да се опиташ да помагаш на ближния цял живот, да обичаш другите и да ги уважаваш :това е най-големият подарък, който си направил на тази земя…Подарък не само към най-близките , но и към отделните, по-далечни, хора, които си срещал през живота си.   Защото ти се отнасяше добре с всеки- от обикновения чистач до по-висшия човек. Да си спомням за това колко те ценяха всички( и все още продължават да го правят), ми дава сили.  Сили да не се поддам на лошотията, която ме заобикаля (понякога по-интензивно , друг път- не толкова …) .  Този твой подарък  ми дава отговор на въпроса – защо е по-важно да бъдеш добър човек. Въпреки всичко.  Защото добрината изпълва душата със светлина, а злобата- разяжда.

Един много специален за мен човек, преди години ме попита какви биха били последните ми думи към умиращ човек. Тогава нямах конкретен отговор, но сега искам да се обърна към теб, дядо, където и да си и да ти кажа :

„ Никога няма да умреш в сърцето ми. Никога няма да забравя топлия глас, с който ми разказваше минали случки – за войната или за това как си прекосил онази река през зимата.. или споменът за твоята майка и белегът, с форма на грозд.. Няма да забравя как рецитираше „Опълченците на Шипка”, но това, което винаги ще ми дава стимул да продължа напред е споменът за човека, живял достойно. Човекът, който се гордееше с мен и вярваше в мен. За човека, който в последния си ден на този свят, опита да помогне на жената, с която живя 62  години.

Прости ми ,че не можах да се чуя с теб, преди да ни оставиш. Вярвам, че вече знаеш причината. Но благодаря все пак, че успя да изчакаш да се прибера и да те изпратя.

Иска ми се да приличам на теб. И се моля да си добре сега. Защото знам, че не си изчезнал. Чувствам го.

Обичам те.

Вики“

***

4 years ago, in a snowy day  in my home country, after I have had received a slap from the life for a very first time (still I am recovering, feeling dizzy, collecting the pieces left from myself) came the second, way more cruel blow.

I met death. The death of a close person. In fact, the death of one of the closest persons I had. My grandpa.

To date I still can’t believe the way time is passing by…and that he is gone. I feel like I would be able to wake up tomorrow, travel to Provadiya (the town of my parents) and there will be my grandfather, welcoming me with my grandmother (who, meanwhile, has also passed away) …. And there, once again, I will feel again a feeling well forgotten – I will be safe and calm.

But he is gone. Physically.  After his death I was involved with such a force into the carousel of life …

It was a hard time without you, grandpa. And still it is. I miss you every single day.

Despite I haven’t been always good in the last years, especially to myself, permitting myself to lose my faith in life and in people… I am still me. Despite all that happened.

And I hope ..that whatever you are, you are feeling at least a bit proud of me.

Here is the letter I wrote to him few days after he passed away.

The Letter(27.01.2012):

“Hi Grandpa!

I do not know where you are now. And I won’t ever find out. Never. Never will I see you or hug you. Never will you catch me by the hand and go along to the center of our small town… Never will you look like you are the happiest grandfather of the world walking next to me. I was looking at your eyes and I was seeing  the gentle love of an adult that had gone through many things in life.

I will remember you this way.I will erase the memory of your cold body in the coffin. I will leave the old times warm the broken heart. If possible. But  to me you will never disappear.  You will never die.

I know I wouldn’t  feel anymore your physical presence, but I know: the body is transient while the soul lasts forever. I believe yours is now in a better place watching over us.

All the lessons in humanity which you taught me – they will never go out. Neither will they remain unappreciated or misunderstood.

But most importantly,what  I learned from you … Your example of the power of kindness.

You tried to help everybody each day of your life. You tried to love the others no matter of their bad sides. You respected them. This, grandpa,  is the biggest gift that you gave to others on this earth … A gift left not not only to your nearest and closest people , but also to different ones, uknown to you.

Because your  behavior was good to all the people- from the duster to the director . Remembering how much they all  appreciated you (and still continue to do so )  gives me strength .

It is hard to me not to succumb to the badness that surrounds me (sometimes intense, sometimes – not so much … ) . Your life gives me the answer to the question – why is it important to be a good person. For goodness fills the soul with light, and evil – corrosive.

Years ago a  very special person to me  asked me what would be my last words to the dying man. I had no specific answer then, but now I want to turn to you, Grandpa , wherever you are and tell you:

“You will never die in my heart. I will never forget the warm voice that was telling me stories about past events -about the war or how you crossed that river during that winter .. or the memory of your mother and scar shaped grapes .. I won’t forget how you were reciting ” Volunteers of Shipka “.  I hope this all would be what will give me strength to keep going. The  memory of a man who lived a life full of dignity. The man who was proud of me and believed in me. The man who in his last days on this earth , tried to help the woman with whom he lived for 62 years .

Forgive me I was not there through the difficult painful moments.Forgive me  I couldn’t even hear your voice for a last time.  I believe you already know why. But “thank you” waiting for me coming home and being with you somehow on your last way.

I want to be like you. And please be fine now. Wherever you are.  Because I know you’re not gone. I can feel it.

I love you.

Victoria“

Advertisements

От какъв подарък се нуждае един интроверт за рождения си ден? / What kind of a gift needs an introvert for his/hers birthday?

bdayyy

For English, you know, scroll down 🙂 

Когато бях на 10 години, се опитах за първи път да си водя дневник. Струваше ми се много интересно и тайнствено. Когато започнах да работя в Канал 3 , случайно открих малката тетрадка със скъпоценен ключ и се зачетох. Открих, че още тогава, без да знам какво правя, съм написала първия си репортаж… и то за Реал Мадрид 🙂 . Това, което разбрах със сигурност е, че е жалко, че не съм продължила с воденето на дневник. Със сигурност съм забравила вече много случки, хора и места, които си е заслужавало да бъдат описани. А си е струвало.

Животът е толкова променящ се, интензивно наситен с палитри емоции, които интровертът у мен трудно успява да асимилира понякога. Не може да диша. И по-скоро се затваря в себе си, изморен от разкъсването между три работни места, между две държави, между две култури и толкова много хора. Хора, хора, хора, които сякаш преливат из улиците на този пренаселен град (Барселона), хора, които не са ми виновни за нищо, но въпреки това ми се иска да не съм сред тях. И хора, хора, хора в съзнанието ми, в спомените ми, в другата реалност, в която съществувам. Хора, които ми липсват толкова много, че дори и болката от отсъствието им е физическа.

Но без болката, няма как да осъзнаеш щастието, нали?

Кратките мигове, в които му се отдаваш на това така търсено щастие, мигове, в които думите не могат да опишат чувствата ти… И просто има сълзи.  Защото отново се чувстваш жив. Благодарение на приятелите ти. Които се след премеждия от всякакъв род – през изпуснат самолет и опити за кражба, до липсващ билет, успяха да се доберат до теб и да те прегърнат! Или пък тези, които само преди година не познаваше, но които ти протегнаха ръка, когато най-много я нуждаеше, без да знаят могат ли да ти се доверят и по този начин ти показаха, че да, на света все още има добри хора и тепърва ще ги откриваш. Continue reading

205 дни без България (Честит празник и от мен!)

bulgaria_flag

205 дни.

Една Коледа и една Нова година. Два рожденни дни. Един имен ден.  Една абитуриентска и един бал.

Няколко успеха, няколко „удари под кръста“ , няколко разочарования. Няколко прекрасни нови запознанства.

Безброй минути в размисли, безброй сълзи и усмивки.  Усещането за липса, което се превръща във физическа болка, която умело притъпяваш, която затваряш в съществото си и не й позволяваш да командва, защото в противен случай ще рухнеш.

И все пак…имаш няколко момента на рухване – след случайно изпратена снимка, скайп разговор със сестра ти или кратък телефонен разговор с баща ти. Липсват.

205 дни доброволно отсъствие от родината. 205 дни, в които отключваш непознати за теб самия сили, както и откриваш непознати свои демони и страхове.

205 дни, в които изпускаш много от живота на семейството си.

На 205-тия ден, 24-ти май – Денят на българската просвета и култура и на славянската писменост си даваш сметка, че „ Частният случай“ , т.е. ти, си една метафора за целия народ. Не претендирам, че съм запозната отлично с българската история, което не е повод за хвалба, но предпочитам да си кажа истината. Има детайли, които вероятно ми бягат, предимно заради голямата ми невъзможност да помня каквито и да дати, цифри и т.н. Continue reading

Житейските решения, които променят посоката/ On life’s decisions which lead us to another direction

roadFor  English, scrioll down! 🙂 Thank you! 

От почти два месеца не съм писала в блога…не че нямах желание, но животът така ме завъртя (за пореден път!), че едва сега намерих така нужните минути, които да отделя на своя вътрешен свят, изразен в писане…

На няколко пъти се заричах, че ще седна пред лаптопа и ще напиша някакъв смразяващо злобен текст (не си падам хич по такива, но мислех, че е дошло крайно време да хвърлям огън и жупел- срещу живота, срещу системата, срещу стереотипите, срещу злобата и лошите хора, срещу лицемерието и глупостта, срещу …абе срещу лошите неща в света. Но после разбрах, че хич не си заслужава хвърлям енергия в създаването на „ лош текст“ , защото той няма да послужи в бъдеще за нещо добро. А  аз искам когато пиша, да пиша за доброто, което все пак съществува :))

Откакто живея без телевизор, а около 99% от книгите ми  са разделени от мен от някакви си 2400 км по оста- Барселона-Самоков ,  и откакто се смазвам от работа (за пореден път!),  и откакто водя пенсионерски живот, в които заспивам към 21ч. от умора…понякога се приспивам с филми.

В тези почивни дни попаднах на един филм.  Family Man.   И не мога да спра да си задавам въпроси.

Накратко – сюжетът.  Никълъс Кейдж е в ролята на преуспяващ брокер на Уолстрийт, който преди 13 години, на едно летище, избира кариерата пред любовта.  На Коледа се запознава със „Своя ангел?“  и на следващата сутрин се буди с две деца, къща в предградията и …любовта, която е изгубил. Естествено героят се съпротивлява вътрешно на промяната, къде е неговият живот,къде са парите му?  Какво ще избере този път – любовта или кариерата? Continue reading

За Любовта и Червеното вино / Here is to Love and Red Wine

love-trueFOR ENGLISH, SCROLL DOWN 🙂 

Може би това не е първият подобен текст, който ще прочетете днес. Но ще се опитам да е максимално кратък 🙂 Всъщност, дори не мислех да пиша нещо в блога, но, както винаги, през деня ми се случи нещо, което предизвика вниманието ми, и в последствие желанието  да споделя малко по-обширно мнението си за двата празника.

Не за първи път чета коментари като: „ Любовта не се празнува само през един ден“ , „ В България празнуваме Трифон Зарезан, западняците да си гледат работата“ , „ Спрете с  тоя Св.Валентин, защото ме дразните“ , „ Какво лошо пък има да се празнува празника на Купидон?“ и т.н., и т.н.

Рядко нямам категорично мнение по даден въпрос, но в случая просто съм раздвоена. Защо наистина да комерсиализираме любовта до такава степен, подарявайки си материални нещица на 14-ти февруари? От друга страна, защо да нямаме един специален ден, в който да се оглеждаме със сърчица? След това, къде е границата между това да запазим българските традиции за Трифон Зарезан и това да сме част от глобалното общество? Как да не се подадем на промивки на мозъците, но същевременно да не сме вечно сърдити личности, които просто търсят тема, по която да спорят?

На Трифон Зарезан, любимият ми дядо зарязваше лозите в Провадия, а баща ми до ден днешен почита празника с чаша червено вино. На Свети Валентин понякога ми е било все тая за сърчицата, но пък е имало случай, в който са ми правили невероятна изненада. Върви ли едното с ръка за другото? Може би да. Може би трябва да спрем да критикуваме всичко, да подскачаме от една крайност в друга и да търсим баланса. Не е лошо да отбележиш деня по някакъв начин, стига любовта ти да не се простира до тези определени 24 часа и утре да забравиш за любимия човек. Но не е лошо и да не губиш българската идентичност, забравяйки за нашите си, родни, обичаи и традиции.

А любовта…любовта просто е. Тя не се изразява в гръмки думи и обещания. Тя там, тиха, до теб. Пред теб. Continue reading

Моята сестра… / My sister…

de23638fe9ecfb4abd193a7d67a841b7For English, scroll down 🙂 Когато бях четвърти клас, се наложи да си пострижа косата. Дълга, права коса, която мама в детската градина грижливо сресваше и връзваше с панделки. Единственият начин, по който родителите ми успяха да ме убедят да пострижа тази коса, беше обещанието, че ще приличам повече на по-голямата ми сестра (сестра ми има къса коса от дълги години). Веднъж чула вълшебните думички : „ Така ще приличаш повече на сестра си“, моментално се съгласих и се разделих с дългата права коса. Ще оставя настрана долната лъжа, която  родителите ми ми спретнаха (мамо,тате, шегувам се J), защото всъщност поне външно хич не заприличах на кака. И ще обърна внимание на този прекрасен човек- моята сестра. Някои братя и сестри постоянно се карат, не се разбират, борят се за родителската обич, „ топят се един друг“. Случаят с моята сестра не е такъв. Напротив. Като малка, са ме наричали „ бебето с двете майки“ ,защото сестра ми, самата тя все още дете, е помага страшно много най-майка ми в моето отглеждане. За отглеждането на едно диво бебе (каквото съм била), мама е можела да разчита на помощта само на сестра ми – баби, лели, стринки: всички тези помощници при появата на едно малко човече са били липсващи, разделени от дистанцията.  Сестра ми се е заела с ролята на заместник. Continue reading

Тази Коледа… / This Christmas …

wonderful  And you know, for English- scroll down. 🙂

Само преди няколко дни си мислех да напиша един крайно песимистичен и тъжен текст за предстоящите празници и раздялата със семейството. Настроението ми беше под нулата, а желанието ми за празнуване на Коледа се свеждаше до насилственото гледане на „Договор за Дядо Коледа“ . В знак на протест срещу коледната ми самота, дори не си украсих стаята.

И изведнъж нещо се промени вчера.

Времето в Барселона е слънчево и по нищо не напомня на снежните ми Коледи в България, там, в градчето, близо до планината.  И понеже хората, които ме познават лично, знаят, че понякога съм доста емоционална и изводите за смисъла на живота ми идват като след цапване с мокър парцал, изведнъж разбрах, че тази Коледа може да е различна не само в негативен смисъл.

Тази Коледа се намирам далеч от семейството си и най-близките си приятели, но това също може да е вид благословия. Защо ли? Защото прехвърляйки снимките от предишни празници, виждайки какви прекрасни хора имам около себе си, още веднъж си припомних, че на моменти вероятно не съм ги оценявала достатъчно. Така че, не е ли благословия да прогледнеш? За съжаление, истина е, че не оценяваш хората или нещата, докато поне за малко не ги загубиш.

Тази Коледа е Skype Коледа.  

Тази Коледа се убеждавам за пореден път, че да си далеч от любимите си хора определено не е най-приятното нещо на света, но пък от друга страна- винаги има начин да носиш семейството и приятелите си в сърцето си.

И говорейки за приятели…Тази Коледа те ми доказват за пореден път, че са с мен, независимо къде съм и в какво се забърквам. Обичам ви от цялото си сърце и си нямате представа колко щастлива съм, че ви имам в живота си (вие си знаете кои сте :).

Тази Коледа си видях късметчето от питката чрез камерата. Continue reading